Зад стената

Никой човек не е това, което показва на света. Никой не се разкрива напълно пред хорските очи. Хората си мислят, че те познават, осъждат те и ти слагат прилагателни, които според тях пасват идеално на същността ти. А всъщност никой никого не познава истински. Почти. Дори ние самите рядко се познаваме напълно. Изпадаме в ситуации, в които собствените ни реакции ни изненадват, да не говорим за тези на хората около нас. Никога не познаваш предела на собствените си възможности и граници. Не знаеш къде би се спрял в ситуация, която никога не ти се е случвала, докато не попаднеш в нея наистина.
Пред света иначе показваш един друг, съвсем различен образ от реалния, който е дълбоко в сърцето ти - истинската ти същност и душевност. Пред света понякога изглеждаш повърхностен и безчувствен, само за да скриеш онова тъжното, дето е отвътре. Не искаш да го виждат, за да не те удрят тъкмо там, а жестоките хора - те са способни да го направят, без дори да се замислят. Преструваш се на непукист, прикриваш това, което знаеш и можеш, само за да си като другите. Да не им показваш уязвимостта си, да се предпазиш от укорите им, когато видят това различното.
Завиваш се малко по-малко в слоеве от тази черупка, докато тя не се превърне в непробиваема стена, зад която никой да не е способен да пробие. И всичко това в следствие на страха. И се питаш дали пък има някой толкова упорит на света, че да е готов да стои зад стената и да събаря камъче по камъче, слой след слой, докато стигне до това, което се е скрило зад нея - същността. Истинското.

на лодката

От време на време се чувствам като наблюдател на собствения си живот. Сякаш всичко зависи от всеки друг, но не и от мен. Лодката ми я управляват хора, обстоятелства и събития. На моменти оставям греблата и просто я пускам по течението или пък накъдето последните три я поведат. Надявам се да не е към някой водовъртеж или скала, но пък когато виждам, че все пак го правят, не ги и спирам. Стоя си удобно и чакам сблъсъка да се случи. Всичко в мен иска да стана, да грабна греблата и да отплавам в правилната посока. Но просто не го правя (поне не винаги). Може би се страхувам, че не мога да ги измъкна от ръцете им или пък си мисля, че след сблъсъка те все пак ще я подкарат в правилната посока, без да е необходимо аз да правя усилия. Знаете ли защо хората не умеят да са щастливи? Защото просто им е много по-лесно да не бъдат. За да си щастлив, трябва да вземеш контрол над собствената си лодка. А това често не е лека работа. Гребането понякога те уморява и ти идва да захвърлиш всичко, пък ако ще и да се преобърнеш и да потънеш. Много по-удобно е да си стоиш спокойно, докато животът се нарежда покрай теб, да се радваш, когато слънцето реши да те погали с лъчите си, да се свиеш в някое ъгълче, докато чакаш поредната буря да премине или пък да се молиш следващия сблъсък със скалата да не разбие лодката ти. И щом това е толкова по-лесно, колко хора биха се осмелили да изберат първото и да насочат лодката си в собствена посока?

Мила сестричке, честит 18-ти рожден ден!
Казват, че когато човек навърши 18 вече би трябвало да е здравомислещ и разумен. Прекрачвайки тази граница във възрастта, ни определят като зрели и отговарящи сами за себе си хора. Само че ако е имало някога човек, на чиито съвети да разчитам и да се доверявам безрезервно, то това си ти. Именно поради тази причина, мога да кажа, че ти отдавна си един от най-разумните и зрели хора, които познавам. По-зряла дори от мен самата. Винаги си имала правилното чувство и разумната граница кое е правилно, къде трябва да спреш и каква е целта ти. Няма нужда да ти пожелавам да осъществиш всичките цели, които си си поставила в момента, защото с този хъс и амбиция, с които ги преследваш, е повече от ясно, че постигането им е въпрос на време. Единственото, което ще ти пожелая, е да те съпътстват през целия ти живот в покоряването на всеки един връх, който си си набелязала.
Пожелавам ти завинаги да останеш толкова здравостъпила на земята, толкова креативна, толкова красива, толкова обичлива и обичана, толкова невероятна личност, за която е трудно да се намерят толкова силни думи, че да бъде описана.
Искам да ти кажа, че за мен си най-прекрасният човек, когото познавам, и този, когото обичам най-много от всичко на света! <3 Ценя всеки миг, който прекарваме заедно, колкото и малко да са вече те. Ценя, че винаги си до мен - и в хубавите, и в лошите ми периоди. Ценя, че ме търпиш, колкото и да ти надувам постоянно главата за едно и също нещо. Ценя, че не се уморяваш да ми даваш съвети и да ме подкрепяш, както и това, че си жестока към мен, когато правя грешки, защото наистина ми помагаш много. <3
Да ти пожелавам разни неща е банално. Искам да ти пожелая само две неща - да умееш да пожелаваш правилните неща и да умееш да ги постигаш. Когато имаш цел, сграбчвай всеки шанс и я преследвай докрай! Животът понякога предлага неприятни изненади, но както си говорихме преди няколко дни - нещата се преобръщат за миг на 180 градуса (не на 360 :D ). Вярвам, че ще успееш да се справиш с всяко препятствие, което срещнеш по пътя си и че ще постигнеш много в живота си! Никога не съм те виждала да се предаваш и ти пожелавам да не го правиш и занапред - искам да те гледам винаги толкова силна, колкото си те познавам. Но знай, че каквото и да се случва, винаги ще бъда там за теб, както ти винаги си там за мен. :* С цяяяяялата любов, която е способно да събере сърцето ми, пръскайки се по шевовете. Обичам те! <3

Търпението

Толкова съм нетърпелива, че понякога се чувствам като малко дете, което тропа с краче, и трябва да има всичко на мига - без значение колко голямо е желанието. А истината е, че цялата магия е в търпението. Да умееш да даваш най-доброто от себе си, но и да имаш търпението да го пожънеш, а не да го заровиш и на другия ден с нетърпение да го извадиш, таейки глупавата надежда да е станало годно за ядене. Тогава просто всичките ти усилия отиват на вятъра. Знам го, но така и не го научих. Не научих да имам търпение. Не се научих да полагам всичките си грижи за посятото, докато се превърне в това, което трябва. Аз тропах с краче и му казвах „Трябва да пораснеш - сега!“ И му се ядосвах, че не ме слушаше. А то всъщност е растяло - бавно, но сигурно. Само че аз или обръщах гръб на усилията си и оставях някой друг да обере плодовете или пък го разравях и бях недоволна от резултата. А всичко, което трябва да правя, е да се науча на търпение.

Животът като игра с ластик

      Понякога си представям живота като игра на ластик. Не точно игра, но сякаш събираш цялото си обкръжение в кръг в един голям и еластичен ластик. Колко е голям твоя ластик и колко хора може да събере - зависи от теб самия, от собствените ти разбирания, допускания, ограничения. Кого ще поканиш да участва избираш единствено ти. Ако някой сам изяви желание, не би могъл да се вмъкне, ако не го допуснеш. Може да пробва, докато те убеди, но не и сам да проникне в кръга, който си създал.

      Понякога хората в кръга изпитват нужда да се разместят, да се опознаят, да се доближат повече до някого от другите. Тогава просто дърпат назад ластика, насочват го и се изстрелват към целта или пък без посока - където ги заведе, важното е нещо да се случва. Когато се изстрелят без посока, рядко остават разочаровани - тогава по-скоро с интерес изучават мястото и хората, на които са попаднали. Ако те не им доставят удоволствие, ако не ги карат да се чувстват добре - тогава лесно се напуска. Нещо, към което не си се стремил и за което не си влагал усилия, лесно се преглъща, когато се превърне в неуспех. Тогава или оставаш на същата позиция, търсейки нови цели и дестинации за изследване, до които да се изстреляш. Или пък се връщаш на старата, ако можеш. Защото в играта с ластика никога нищо не е сигурно.                      Понякога може да е малко сигурно. Тогава, когато смяташ, че имаш необходимите умения и опит, за да се изстреляш точно там, където искаш и когато там, където си искал - наистина е това, което си очаквал. Тогава си един от щастливците. Засилваш се и попадаш на целта си. Само че целите са променливи. Засилваш се, засилваш се и когато изведнъж се озовеш там - оказва се, че си се засилвал твърде дълго. Целта е изчезнала някъде, може би да преследва свои цели. Това е един от болезнените моменти в играта, защото се удряш в нищото там, където си очаквал да има някаква опора. Може да паднеш, да поохлузиш колене, но важното е да умееш да се изправяш и да продължиш да играеш, защото никой няма да те чака. Важното е да поемеш удара и да го приемеш като възможност за преследване на нова и по-добра цел, като този път ще си подготвен за евентуалните последствия.
      Има го и момента, когато попаднеш право в целта - очи в очи, пулс в пулс. Химическата реакция, която се случва в този момент, определя като победители в играта тези, които са успели да я достигнат. Е, няма да крия - пак има възможност да се разочароваш след време. Казах вече - в играта с ластика нищо не е сигурно. Можеш пък без да искаш да го опънеш и да се стрелнеш към друга цел, без сам да си го очаквал от себе си. Но умението, което трябва да запазиш до края е - да не се предаваш, защото колкото и битки да загубиш, важното е войната да е спечелена. Когато мракът се спусне на улицата и е време всеки да се прибере по къщите си, важното е - усмивката да е на лицето ти, защото си се оказал от тази страна на ластика, от която се чувстваш най-добре, до играча, който те кара да се чувстваш най-щастлив. Тогава целият сюжет преди това няма да има абсолютно никакво значение, щом при залеза си доволен от играта си. : )

Само до победа...

В момента, в който решиш да се откажеш от нещо - спомни си причината поради която си стискал зъби толкова дълго време. Искаш да постискаш още малко и да се потрудиш или да пратиш всичко по дяволите? Понякога разсъждавам така - ако аз искам да се откажа от нещо, значи някой някъде го иска също, според Закона на привличането - получава го този, който го иска по-силно и вярва, че може да го получи. Ако аз се откажа сега - признавам, че този, който го е искал освен мен, е по-силен от мен. Отказвам се от битката и му го подарявам. Това ме амбицира още повече - няма да стане, няма да се откажа, дори да е последната ми битка. Войната - ще я спечеля! Може би най-голямата ми грешка в живота е, че винаги съм се предавала прекалено бързо, отказвам се без много усилия, при първата трудност. Само че сега ще се науча да се боря само до победа - това ще бъде единствения приемлив вариант на изход от войната. :))))))))))

Better than drugs..

То е като с всички други зависимости - любовта. Казваш си, че ще спреш. Решаваш да се отказваш малко по-малко, намалявайки дозата, докато нуждата започне да изчезва. Само че постигаш обратното - малката доза засилва жаждата още повече. Чакаш, тръпнеш, надяваш се, че е за добро, за кратко, ще мине, обаче нямаш търпение да дойде време за следващата доза. Мислиш само за това. Не познавам друг такъв захир.
Истината е, че трябва да превърнеш вечната запетая във точка, че дори и в удивителен само с един размах! Да, зависимостта ти доставя наслада, кара те да се чувстваш най-великия човек на света, докато получаваш дозата. Но после.. липсата й те изравнява със земята, срива те емоционално, слива всичките ти чувства в едно - чувството на ненужност. Трябва да спреш изведнъж! Завинаги. Но кой ти има воля за това?!...
А спреш ли, трябва цял живот да се пазиш от него. Защото остава една леко погребана тръпка, един скътан спомен за чувството на наслада... и само веднъж да усетиш дори аромата му, цялата болест може да се завърне с нови сили... Не съм се докосвала до наркотик в живота си, но познавам чувството по-добре от някой зависим...