на лодката

От време на време се чувствам като наблюдател на собствения си живот. Сякаш всичко зависи от всеки друг, но не и от мен. Лодката ми я управляват хора, обстоятелства и събития. На моменти оставям греблата и просто я пускам по течението или пък накъдето последните три я поведат. Надявам се да не е към някой водовъртеж или скала, но пък когато виждам, че все пак го правят, не ги и спирам. Стоя си удобно и чакам сблъсъка да се случи. Всичко в мен иска да стана, да грабна греблата и да отплавам в правилната посока. Но просто не го правя (поне не винаги). Може би се страхувам, че не мога да ги измъкна от ръцете им или пък си мисля, че след сблъсъка те все пак ще я подкарат в правилната посока, без да е необходимо аз да правя усилия. Знаете ли защо хората не умеят да са щастливи? Защото просто им е много по-лесно да не бъдат. За да си щастлив, трябва да вземеш контрол над собствената си лодка. А това често не е лека работа. Гребането понякога те уморява и ти идва да захвърлиш всичко, пък ако ще и да се преобърнеш и да потънеш. Много по-удобно е да си стоиш спокойно, докато животът се нарежда покрай теб, да се радваш, когато слънцето реши да те погали с лъчите си, да се свиеш в някое ъгълче, докато чакаш поредната буря да премине или пък да се молиш следващия сблъсък със скалата да не разбие лодката ти. И щом това е толкова по-лесно, колко хора биха се осмелили да изберат първото и да насочат лодката си в собствена посока?