четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Цветната палитра...

Палитра от многоцветни тонове съм, чакаща своя художник да избере с кой от тях да рисува. Усмихвам му се  в различни цветове и нюанси, надявайки се да привлека вниманието му и да го накарам да използва багрите ми, нетърпеливо тръпнещи да му доставят насладата от превръщането на бялото платно в мисли и чувства, в един негов нов свят, създаден чрез мен. Но обикновено стоя в ъгъла на стаята, обхващаща с пъстроцветния си поглед неговия небосвод, чета зад помръкналия му поглед нещата, които той не ми позволява да видя, виждам и знам какво мисли и чувства, а той обикновено се опитва да го скрие от мен. Премрежените му очи рядко минават през ъгъла, където ме захвърли. Не смее дори с поглед да ме докосне, от страх да не се издаде, от страх да не би да ме вземе в ръце отново и целият свят да разбере онова, което аз - цветната палитра, само подозирам, срещайки сенките в очите му. Тези сенки отнеха удоволствието му от рисуването. Той го забрави и остави в миналото. Може би вече не съм същата красива палитра, каквато бях в началото. Сега имам белези от всичките му творби по себе си. Сега той е опознал всяка моя вдлъбнатина, знае всеки цвят каква мисъл е гонил. Може би не му е интересно да рисува вече с мен и върху мен. Може би иска нова и чиста, дървена палитра, върху която да нанася новите нюанси на живота си, на съществуването си, на мислите си.
А някога беше различно. С трепет и нетърпение ме поемаше всеки път, за да запамети в мен и чрез мен спомените и мислите, които го изгарят. Много точно пресъздаваше всеки детайл и ми харесваше да му помагам. Харесваше ми да съм инструмент в ръцете му дори, защото бях инструмента, в който сливаше всички нюанси на душата си. Помагах му да въдвори ред, там където беше хаос. Цялата единствено за него бях, за него създадена, на него принадлежаща. Чаках го да избере с кой тон да рисува и го превръщах в още по-красив отколкото беше в действителност. Понякога ми се искаше да тръгне в друга посока, други цветове да избере и му ги посочвах. Сливах баграта със слънчевите лъчи, проникващи през прозореца на малката му стаичка, тя светеше по-ярко от винаги и той се досещаше, че гори от желание да бъде точно тя следващата, която ще рисува по белите му платна.
Но ме захвърли. Ръцете ли му не му позволяваха, нежеланието ли? Или пък вече нямаше чувства и страсти, които да предава чрез мен и на мен? Мислите от главата му ли излетяха? Или просто аз остарях и завърших житейския си път, който го включваше? Може би при друг майстор беше моята съдба. А моят, любимият мой художник, може би имаше нужда от нова палитра, от нови багри, от нов начин на мислене. Все неща, за които може би бях твърде остаряла и ожулена. Но дори и така да е било - иска ми се да знаеше, да имах глас да му кажа, че всичките ми охлузвания се дължаха на прекомерното ми старание да угодя на художника си, да предам най-точно посланието му на света. Затова станах такава изнемощяла, разочароваща... Едно поне да можех да му кажа - било е от влюбеност към картините му и допира на ръцете му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар