Зад стената

Никой човек не е това, което показва на света. Никой не се разкрива напълно пред хорските очи. Хората си мислят, че те познават, осъждат те и ти слагат прилагателни, които според тях пасват идеално на същността ти. А всъщност никой никого не познава истински. Почти. Дори ние самите рядко се познаваме напълно. Изпадаме в ситуации, в които собствените ни реакции ни изненадват, да не говорим за тези на хората около нас. Никога не познаваш предела на собствените си възможности и граници. Не знаеш къде би се спрял в ситуация, която никога не ти се е случвала, докато не попаднеш в нея наистина.
Пред света иначе показваш един друг, съвсем различен образ от реалния, който е дълбоко в сърцето ти - истинската ти същност и душевност. Пред света понякога изглеждаш повърхностен и безчувствен, само за да скриеш онова тъжното, дето е отвътре. Не искаш да го виждат, за да не те удрят тъкмо там, а жестоките хора - те са способни да го направят, без дори да се замислят. Преструваш се на непукист, прикриваш това, което знаеш и можеш, само за да си като другите. Да не им показваш уязвимостта си, да се предпазиш от укорите им, когато видят това различното.
Завиваш се малко по-малко в слоеве от тази черупка, докато тя не се превърне в непробиваема стена, зад която никой да не е способен да пробие. И всичко това в следствие на страха. И се питаш дали пък има някой толкова упорит на света, че да е готов да стои зад стената и да събаря камъче по камъче, слой след слой, докато стигне до това, което се е скрило зад нея - същността. Истинското.