неделя, 4 май 2014 г.

Спомените, не човека

      Единственото, което знаех до определен период от време, е, че исках него. Исках го с всичките му качества и недостатъци, с всичко, което ми даваше и отнемаше. Исках безкрайните ни разговори, исках споровете и караниците ни, исках безразличието му, исках начина, по който не можеше да се отдели от мен. Исках го. Такъв какъвто е. И само него. Бях зависима до мозъка на костите си. Мразех и обичах тази зависимост. Правеше ме най-щастливата и най-нещастната. И всеки път се питах как само един мъж може да постигне такава власт над сърцето на една жена.
       Когато си тръгна, всичките ми чувства бяха тъга. Отчаяна, заробваща, изпепеляваща тъга. Не можех да мисля за друго освен за това, че ми липсва и че искам да си го върна, независимо каква цена трябва да платя.
       И после дойде онзи изцеряваш миг, в който разбрах. Не беше той това, към което бях зависима. Бяха чувствата, които ми даваше, бяха болките и радостите, беше горчивото и сладкото. Всичко, всичко, което получавах от него в големи количества. Исках тези неща, исках тези спомени, исках такава любов. Това беше всичко. Понякога е тежко да стигнеш до такова заключение. Оказва се, че няма незаменим човек. Оказва се, че си живял в някаква заблуда, че си вярвал в нещо, че уж си държал на някого, а всъщност си държал на друго. Но от друга страна е дяволски освобождаващо. Започваш да откриваш тези чувства и на други места, от други хора. И тогава разбираш... Sometimes you miss the memories, not the person. Така зачеркваш от живота си хората, които не искат да бъдат там... И продължаваш. С нови хора, нови преживявания, понякога по-добри и от старите. ^^

Няма коментари:

Публикуване на коментар