четвъртък, 15 май 2014 г.

Когато той си тръгна


       Откакто си тръгна мина много време. Много бури претърпях, много облаци. Беше една дълга есен. И после, като осъзнах, че няма да се върне, още по-дълга зима. Студена, лоша, всепоглъщаща. Нищо нямаше смисъл. Исках да приключа и да си тръгна някъде далече от тази болка. Не вярвах отново да изгрее слънце на моята улица. Дълго се опитвах да се скрия от облаците, опитвах се да ги изгоня и да върна лъчите, с които осветяваше душата ми. Питах се и него питах защо си тръгна. Защо избра това? Търсих отговорите, които никога не ми даде. Много, много дълго време.
        И после продължих. Не можеш вечно да живееш в зимата. Понякога ти се приисква да е лято или поне пролет. Продължих и оставих неотговорените въпроси зад гърба си. Преглътнах сълзите. Една сутрин просто станах и ги изпих със сутришното си черно кафе. Много дълго ме тровиха. Казах си, че е за последно.
        Представа нямах тогава той колко силно е желаел да ги има безкрайните ми въпроси, сълзи, болка. Все за него да са. Представа нямах, че обожава факта, че е забил отровните си тръни в сърцето ми. Когато се опомни и видя, че съм се освободила от хватката му, той се върна. Върна се и беше изненадан. Чудеше се къде е изчезнало онова уязвимо, само негово момиче. Как успя да избяга... Как успя да се скрие и спаси... Започна да иска въпросите ми обратно, започна да иска да си върне усмивките ми, искаше обратно с цялото си същество властта си над мен. Само че не можех да му го върна. Не можех да му върна всичко, което му бях дала, защото вече си го бях взела обратно. Трябваше навремето да си спомни, че само мъжете обичат да се връщат, но жените - ако продължат веднъж - никога отново не поглеждат назад... Болеше да видя болката в очите му, когато го осъзна. Лъжа. Заслужаваше си го. : )

Няма коментари:

Публикуване на коментар