Можем ли да бъдем щастливи, наранявайки останалите?

     В безкрайни дефиниции на това какво представлява щастието сега няма да се впускам. Говорила съм и друг път за това. Мислила съм още повече пъти за него. Всеки познава онова чувство, когато всичко е наред и ти се струва прекрасно.
     Обаче, колкото и да съм била щастлива или пък нещастна, винаги съм си мислила едно - не може да съществува щастие, изградено върху чуждото нещастие. Просто вярвам, че на света властва някакъв такъв закон на справедливостта, който не го позволява. Поне не за дълго.
     Мисля, че ако аз съм щастлива с някого, но това нещо прави някого друг нещастен - едва ли ще продължи дълго. Нещо някъде ще се промени, така че всички да са доволни от ситуацията.
     Никоя част от мен не иска да вярва, че може да просъществува дълго щастие, някъде в основите на което е заложено нещо, което прави другиго нещастен. Просто не може. И не бива.
     Ако нараниш друго човешко същество с цел да направиш добро за себе си, колко добро може да е това? Доколко спокойна може да остане съвестта ти? Ще оцениш ли щастието по достойнство, знаейки по какъв път си го получил?
     И един последен контра въпрос - а трябва ли винаги преди всичко да се съобразяваме със щастието на останалите, че да можем да си позволим и ние да изпитаме нашето? Не е ли от друга страна всеки за себе си? Не е ли всеки на този свят, за да направи себе си щастлив и да се бори за собственото си щастие?